Всички ние сме свикнали да живеем с някакви стереотипи, с които сме приели, че определени неща в живота се правят по определен начин и сме приели това за правило, норма, ред, или принцип. Това някак си ни кара да живеем по лесно или пък ни помага да се справяме в определени ситуации, в които не се налага много да се замисляме, което разбира се ни носи някаква полза.
Какво се случва обаче когато въпросните стереотипи ги прилагаме навсякъде и във всичко, маркираме ги като щампа във всяка ситуация без да сме проверили дали това съответства на нея и с оправданието, че “така се прави” си прилагаме наученото правило.
Случва се това, че започваме да живеем като едни закостенели роботи които действат машинално, праволинейно докато не се счупят от сляпото използване на тези правила, принципи и стереотипи.
“Счупването “ става с езика на симптомиите под формата на безпокойство, тревожност, паник атаки, натрапчиви мисли и ред други състояния които сигнализират , че нещо не е наред с нашата душа/ вътрешното ни Аз и начина на живот, който водим.
Най - честия казус който дискутираме в кабинета ми опира до сблъсъка на въпросните стереотипи с реалността. А именно: Какво трябва да правим, а не какво ни се иска да направим точно в този момент. Повечето хора живеят доста време именно по този начин- какво трябва да се направи днес, какви неща трябва да се свършат и разбира се по начина, който е приет за “правилен”. Но това какво на мен ми се прави именно днес, именно в този момент, не бива често осъзнато, а напротив напълно игнорирано и отхвърлено, защото не влиза в рамките на това което трябва да се върши.
Отсъствието на “тук и сега”
Живеенето по този начин за съжаление се превръща в една инерция, която ни повлича с такава сила, че заприличва на шейната в бобслея, която се движи с огромна скорост в улея надолу и се изискват огромни усилия да я спрем. Все повече хора за съжаление живеят именно по този начин без да се оглеждат в страни от улея. А междувременно живота и реалността ни предлагат най-различни ситуации, провокират ни, предизвикват ни, изненадват ни. Но за съжаление ние не обръщаме внимание на това, докато не дойде момента в който нашите симптоми ни сигнализират, че нещо не е наред с нас самите и тогава започваме да се замисляме.
Да се досетим например, че да стигнем до работното си място можем да минем и по друг път и не непременно с едно и също превозно средство; да намалим поне с една задачите които трябва да свършим за деня, за да не припадаме изтощени на дивана, да се огледаме и да видим колко интересни неща и хора има наоколо. Просто ей така да спрем и да не тичаме, а да чуем какво ни казва вътрешния глас и какво ни се прави в този момент. За съжаление някои са стигнали до там че не могат да усетят че им се пие вода или пък че са гладни, защото все нещо трябва да се прави. Или пък вкъщи партньора ви да седи изморен, а вие да не го забелязвате, защото си гледате в телефона вместо да го прегърнете.
Всяко нещо, което правим по принцип или защото така сме свикнали , но не отговаря на действителността в този момент- тук на нашите нужди и (тези които ни заобикалят), носи сблъсък , който ни показва че реагираме неадекватно, че не сме в хармония със себе си. Това ни напряга, разклаща ни, обзема ни безпокойство или пък ни води ред други състояния. Защото не сме съответни на нуждата, която нашето тяло изпитва в този момент и желае да му обърнем внимание и да го чуем.
Ето защо нека проверяваме реалността по-често. Тя ни напомня че живота е шарен и не винаги е спрямо нашите очаквания и стереотипи.
Да проверяваме всяко тук и сега на себе си и на своите нужди и също и на действителността , която ни заобикаля и да бъдем съответни на тях.
Тогава ще живеем в хармония и тревожността по-рядко ще ни съпътства. Защото в противен случай се превръщаме в роботи, които рано или късно се чупят.